Никой не помни какво са го учили в клас, но всеки помни чувството

Никой не помни с точност какво са го учили учителите му всеки ден, но всеки помни чувството в класната стая. А една класна стая побира едновременно десетки различни емоционални състояния. Затова и работният ден на учителя започва и приключва с емоционалното натрупване в ума му и, както всяко работно място, трябва да бъде почистено преди и след работа. 

Двете лица на технологиите в образованието – стрес и прогрес, са познати до болка на всички ни. Това е и което ни обединява в тази зала днес – стресът преди прогреса и прогресът след стреса, в образователния сектор. 

Днес сме се събрали да си говорим откровено, без стрес и без самоцензура, както се стремя да бъде в моята класна стая. А имаме много, за което да си говорим, защото темата образование е една от тези, които предизвикват най-много и разнообразни емоции в обществото ни. 

Нека демонстрирам. Може например да поговорим за това, че стресът при учителите буквално струва някакви средства от държавния бюджет – в някои европейски държави, сред които Румъния например, съществуват горещи телефонни линии за психологическа подкрепа на учителите. Та, колко ли лева струват тревогите на учителите от брутния вътрешен продукт на глава от населението в България, за да може на ученици, на родители и политици да им е мирна главата? 

Колко струва да преживееш стреса от отговорността за образованието в България? Да, стресът си има цена, но за щастие всяко едно общество е длъжно да плаща на нас учителите тази цена, защото ние все пак сме единствените, които сме склонни да се върнат там, откъдето всеки е искал да избяга, именно заради стреса. 

Още по заглавията на следобедните ни работилници може да разпознаете някои от другите парадокси на учителската професия:

• Дигиталният идеал за образованието предлага вълнуващи решения, но на цената на лични лишения. 
• Вътрешната ни мотивация да преподаваме на ученици с външна мотивация да учат от нас. 
• Възпитаването на социално-емоционални умения в училища насред едно не особено възпитано общество.
• Любовта, с която един учител отива на работа там, където все ще се намери кой да го намрази. 
• И нуждата от постоянна промяна в класната стая още преди да сме изградили основите.

И освен всичко това ние учителите сме принудени да търпим ученическата и родителската омраза към домашните работи, към оценките, към системата, към учебния материал, които и ние също сме понамразили, и се тормозим със същите въпроси, които силно искаме собствените ни ученици да си задават: 

• Справям ли се достатъчно добре?
• Мога ли да направя повече?
• Успявам ли да застана зад думите си?
• Уча ли се?

Спокойствието, компетентността и адаптацията са трите основни цели на ученето, а стресът, некомпетентността и маладаптацията са трите основни препятствия за преодоляване пред ученето. Стресът е симптом на емоционалното ни състояние, некомпетентността ни е проблем на когнитивната ни – мозъчна, готовност да се учим, а маладаптацията е израз на социалната ни незрялост, когато отказваме да се учим едни от други. Емоционалното, когнитивното и социалното – това са трите измерения при човешкото учене. Ученето от сърце, ученето с ума и ученето от хората в живота ни. 

Технологиите влияят пряко и на трите измерения при човешкото учене. Технологиите лесно ни подвеждат така, че отчуждението да изглежда като самостоятелност, мързелът да изглежда като ефективност, а ненаученото да изглежда като личен избор. 

Всяка една медийна и технологична еволюция в човешката история носи след себе си първо просвещенски идеали, после разочарование от непостигането им, но след това и обществената отговорност за постоянни нови опити за постигането им. 

Идеалът на Кан Академия и Образование без раници е Всеки да може да научи всичко навсякъде по всяко време, на всички езици, включително български, и то безплатно. Разочарованието на нашата епоха обаче е, че не всеки на тази планета е вдъхновен от този идеал. 

А обществената ни отговорност е да образоваме идните поколения така, че те да разчистят пътя за дигиталния идеал за образованието, за прогреса, който би трябвало да предстои. За целта трябва да измислим начин да заживеем в свят със социални медии, които не залагат в алгоритмите си механизми за създаване на стрес, с цел да задържат за по-дълго време вниманието на потребителите си върху рекламни материали, в свят с онлайн медии, които ефективно и навреме обезвреждат дезинформацията и в свят с образователни медии, от които не може да се зубри или преписва. Защото всичко това се отразява и на учебния процес. Всъщност, на съвременното ни понятие за образование. 

Но както казват, човек трябва да се погрижи първо за себе си, преди да е способен да се погрижи за другите. Хора, живеем в държава с 50% функционално неграмотни деца и все някой ще трябва да издържи на отговорността и стреса, за да се погрижим за този проблем. 

А в една толкова стресова система, са ни нужни политики, които намаляват и предотвратяват стреса пред ученето и преподаването. И този, който управлява системата, е отговорен да поеме всичкия ѝ стрес лично, затова съветите ми към всички бъдещи министри на образованието са три:

• Лягайте си рано и се събуждайте преди всеки един учител или ученик в България да е тръгнал за училище. 
• Първата ви мисъл за деня трябва да е за всеки ученик, който ще отсъства или пропилее пореден учебен ден днес. 
• Втората ви мисъл за деня трябва да е за учителите, които вече не могат сами да се противопоставят на това и обмислят да напуснат работата си днес. 

Ако това са мислите, които тормозят един министър на образованието, вярвам, че политиките му ще отнемат от стреса на учителите. За съжаление не се сещам за такъв министър на образованието дори и в световен мащаб, но ако някой от присъстващите в залата е склонен да си навлече тези три натрапчиви мисли в главата и да изтърпи стреса на всички учители, ученици и родители на гърба си, му обещавам, че в замяна на стреса си ще получи историческо уважение. 

Историческо, защото образователните системи по цял свят в момента са изправени пред нуждата да обърнат много сериозно внимание на социално-емоционалните страни на образованието; страни, които Ковид кризата изкара на преден план. Цял свят за пръв път вижда, че когнитивният елемент в ученето не може да замени нито емоционалният, нито социалният. 

Никой не помни с точност какво са го учили учителите му всеки ден, но всеки помни чувството в класната стая. Чувството на принадлежност или самота, чувството на вдъхновение или отчаяние. Чувството, че учителят ти споделя или не тези чувства. Никой не помни с точност какво са го учили учителите му всеки ден, но всеки помни чувството в класната стая. Днес сме се събрали тук, за да поговорим за това.

Благодаря ви!