Равносметката на Иван Господинов

Какво означава да си направим равносметка – като учители, като ученици, като хора, които носят отговорност за думите, името и близките си?

В своето въведение на конференцията „Равносметка: Изводи и изгледи от учебната година“ Иван Господинов, съосновател на „Образование без раници“, поставя въпроса за мястото на човека сред проблемите в образованието. Той говори за ученето като промяна, за прошката като условие за развитие и за учителя като пример, който оставя следа не само чрез знанията, а и чрез отношението си.

Публикуваме текста на Иван Господинов като покана към по-дълбок разговор за това какво сме научили, какво не сме разбрали навреме и какво можем да направим оттук нататък.

Какъв е проблемът?

Ако погледнем назад – много често това са другите. Тези, които са повтаряли историческите грешки и са ни завещали куп недомислици. Ако погледнем навътре често се оказва, че ние самите, които повтаряме собствените си грешки, сме част от проблема. А ако погледнем напред, е най-лесно да се види липсата на време да се поправят исторически и лични грешки

Независимо от всички изводи, които ще си направим за проблемите, най-важното е къде стоим ние самите насред света и другите, насред миналото и бъдещето. Това е равносметка. А ние стоим винаги зад три взаимозависими неща, дори когато не го осъзнаваме. Стоим зад думите си, стоим зад името си и стоим зад близките си.

Събрали сме се тук, за да намерим път към равносметката. Път който минава през трите тежести на ученето. Нуждата да учим постоянно, за да научим нещо изобщо. Нуждата да променяме себе си, за да научим нещо изобщо. И нуждата да се учим от и заедно с другите, за да научим нещо изобщо.

Път, който минава и през трите болки на ученето. Загубата на сигурност за света около нас, когато разберем, че не е бил такъв, какъвто ни се е струвал. Загубата на доверието в себе си, когато осъзнаваме грешките на някое предишно наше аз. И загубата на доверие в другите, когато представите ни започнат да се разминават. 

Всеки истински учещ човек минава през това, за да достигне до трите ползи от ученето. Придобиването на надежда, че светът ще е по-добър някой ден; придобиването на образ, който не може да бъде разколебан; и придобиването на близки, които няма да го изоставят.

Трудно е човек да управлява ученето си. Понякога наученото ни отдалечава от света, от нас самите и от другите. Понякога това е за добро.

Но не всяко научено нещо е добро само по себе си. Въпросът е кой и с какви намерения го е научил. Докато един човек се учи да стреля с оръжие, за да прави престъпления, друг се учи на същото, за да ги предотвратява.

В този смисъл образованието не е толкова въпрос на натрупване на знания или умения, колкото придобиване на образ. Образът на човек, който може да стои зад думите си, зад името си и зад близките си. Образът на човек, който не просто знае нещо, а може да понесе отговорността за това, което знае, като го живее, защитава и споделя.

Този, който не иска това, което просто си мисли, да бъде истината, а иска да мисли това, което е истина и е винаги в готовност да признае грешките си.

Всъщност преподаването е даване на пример за образ, чрез създаване на значими спомени. Учителят не показва просто как се постига добър резултат, а оставя следа с поведението и отношението си.

Замисляли ли сте се, че има едно единствено нещо, което всеки изучава по време на всеки един учебен час, на междучасието, дори преди и след училище? И това е отношението на хората, към учебния материал, към себе си и към другите. Кой какво пак не е разбрал, кой от кого е преписал, кой кого как е нарекъл- тези уроци остават по-трайно в паметта на учениците и определят тяхното отношение към ученето. Вариантите са два “Щом всички не учат математика, значи и аз няма да я уча” или “Щом всички не учат математика, значи точно аз ще я уча”.

Но равносметката винаги идва твърде късно. И може би така трябва да бъде. Ако идваше веднага, щеше да бъде просто реакция. Ако идваше навреме, щеше да бъде просто поправка. А когато идва късно, тя вече има силата да ни променя. Защото тогава не питаме само кой е бил прав и кой е бил виновен. Питаме какво не сме разбрали. Какво не сме видели. Какво сме могли да направим и не сме направили.

Промяната също често идва късно, защото идва с прошка. Прошка към другия, че не е разбрал всичко навреме. Прошка към себе си, че не сме разбрали всичко навреме. Прошка към ученика, че не е бил готов да учи точно тогава.

Прошка към учителя, че не е бил готов да преподава точно така, както е трябвало.

В първата ми година като преподавател, в края на първи срок, в един от класовете учениците ми споделиха, че са се провалили пред мен и не са оправдали моите очаквания. Те бяха разочаровани, че не успяват да споделят моите надежди, че всичко ще се промени за тях и те ще получат едно по-добро образование, отколкото са си представяли. Тогава аз им признах за моето собствено разочарование, че не успявам да ги подкрепя както трябва. Разказах им за предизвикателствата пред новия учител и ги уверих, че заедно ще предприемем действия през втория срок, за да отговорим на очакванията си. Да, те носят някаква колективна отговорност за това, че не успявам да реализирам пълния потенциал на учебния час, но аз също нося споделена отговорност, че те не успяват да учат от моето преподаване. Това беше учебен час и учебен срок, който завърши с овации и емоции. И все пак, не си представяйте, че вторият срок е минал по американски сценарий и всеки е дал най-доброто от себе си. Важното е, че бяхме искрени и си направихме равносметка. Важното е, че ни остана спомен, който да ни помага в моменти на отчаяние- признахме си и си простихме, че и на двете страни не ни се получава, след което се разбрахме, че въпреки всичко има надежда.

Равносметката е лична отговорност. Ние като учители можем да покажем изводите, да разкажем за тях, да ги съпреживеем с учениците си, но не можем да предадем, преподадем или пресъздадем чужда равносметка. Тя е възможна само когато човек сам си задава въпросите.

Изводите ни се определят от разума ни и се отнасят до момента, в който търсим отговор на въпроса “Какво трябва да направя сега, за да застана зад думите си?” Когато си казал пред целия клас “Госпожо, научих я тази математика”, а после си изкарал слаба оценка, какво следва? Следва изводът, че си прибързал със заключението си.

Кога тогава е научено нещо? Научено е, когато е определило действията ни, мислите ни и разговорите ни. Когато вече не можем да живеем така, сякаш не го знаем. Когато една истина започне да ни задължава. Когато един урок вече не е само в учебната програма, а в начина, по който гледаме света, себе си и другите.

Ученето е въпрос на идентичност- учи този, който иска да бъде някой. Този, на който му е позволено да приеме собствен образ и не му е вменен чужд такъв.

За щастие, равносметката на всички ни тук е, че трябва да се занимаваме с образоване, за да бъде всичко по-добре някой ден. Ние сме тези, които трябва да подкрепят другите в това да си правят и дават сметка. И Ви благодаря, че сте тук днес, за да си говорим открито за изводите от миналото и изгледите за бъдещето в класната стая