Дигитално изключените в страната на силициевите амбиции

Когато станах учител, бях невероятно ентусиазиран, че сега най-накрая ще ми се удаде възможност да покажа на учениците си безкрайните възможности, които интернет им предлага. Още в първите часове започнах да очаквам от тях да се регистрират в най-различни платформи, да ми изпращат електронно домашна и т.н. Изглеждаше ми логично, че това е нещо, което самите ученици ще желаят, че ще успея да осъвременя образователната система поне на моята собствена класна стая и по този начин да увелича многократно шансовете за реализация на моите ученици.

Не си представях, че децата ще ме заблуждават, че имат достъп до компютър, защото ги е срам да си признаят, че нямат или че родителите им забраняват компютрите вкъщи; или че ще ме питат дали може да се изпращат имейл от abv на gmail; или че ще получа есе, снимано от Word документ от ученик, който не се разделя с устройството си всеки час. Макар да преподавах в съвсем нормално софийско училище, се оказа, че между учениците и мен – техният по презумпция нетехнологичен учител – зее огромна дигитална пропаст.

В България обикновено споменаваме технологиите в контекста на изоставането на образователната ни система или на амбициите ни за изграждане на Силициевата долина на Европа. На заден план обаче остава “средата”- разговорът за това, как самите граждани се възползват от дигиталните услуги и дали те ще притежават нужните умения за живот в дигиталното общество, или ще се окажат “дигитално изключени”. Дигитално изключен човек е в общи линии този, който няма достъп до интернет и не притежава умения, които да му позволят да се възползва от всички онлайн възможности. Едни от най-основните такива умения са изпращането на имейли, търсенето в интернет и попълването на електронни формуляри. Все неща, без които трудно можем да си представим нашия живот – този на “дигитално включените” – за които неща ще прочетете повече в статията ми за дигиталната грамотност.

Какъв е проблемът? Дигиталното изключване в обществото е форма на социално изключване. А социално изключване е липсата на равна възможност за участие в икономическия, културния и политическия живот на една общност. Досега факторите на социално изключване са били най-вече икономически, но колкото повече светът се дигитализира, толкова повече дигитално неграмотните са застрашени от социална изолация. Това е и причината, поради която дигиталният въпрос се превръща в морален такъв.

Когато публичното образование не развива дигитални умения, цели социални прослойки остават без достъп до възможностите на нашето време. Когато дребни и средни производители в България не се възползват от интернет, губят потенциални пазари и клиенти, което на малко населено място може да е от огромно значение за местната икономика и стандарт на живот. И най-вече, когато дигитално неграмотни граждани се окажат в клопката на множеството информационни канали, без умения за оценка и търсене на информация и неспособност да се възползват от услуги като електронно управление, това ограничава или опорочава политическия им живот.

В остатъка от статията ще се опитам да допринеса към разбиране за дигиталните технологии в българския контекст в трите основни сфери, в които те са определящи за стандарта на живот на цялото ни общество. Това са образователната система, икономическата среда и електронното управление.

Дигиталното образование

Още през 2013 г. в рамките на Европейския съюз учениците са прекарвали средно два пъти по-малко време онлайн в училище отколкото вкъщи. Оттогава смартфоните са поевтинявали средно с 4% на година, а през 2015 на пазара е имало 1.4 милиарда смартфона. На този фон политиките на образователното министерство се изчерпват с предоставяне на техническо оборудване за училищата, в най-добрия случай. Тепърва ще се въвежда масово използване на електронни дневници, но остава въпросът за книжните такива, в които нищо чудно да се води паралелна отчетност, защото много директори и учители не са подготвени технически за поддръжката на един такъв важен за целия училищен живот документ. Често се стига до опасения, че учениците ще „хакнат“ дневника. Това са маловажни въпроси, защото електронната защита е достатъчно развита, но самата технофобия, която учителите развиват през годините, е една от първите сериозни пречки пред дигитализацията на българското образование.

За технофобията обаче има лек и това е разпространяването на добри практики, но МОН все още поставя технологиите преди педагогиката- устройствата преди учителите. В момента протича пилотен проект за дигитализация на 40 училища. Макар нагласите на повечето учители да са положителни, истината е, че липсва основа във формата на достатъчно достъпни образователни материали на български език, ефективни канали за разпространение на добри дигитални практики на преподаване и адекватна нормативна уредба. И докато е по-ясно как се покриват първите два критерия, нормативната ни уредба саботира дигитализацията по няколко начина.На първо време проблем е понятието за електронен учебник в закона, който предполага задължително и хартиен вариант, макар една от мотивациите на МОН да е намаляване на употреба на хартия. Следва очевидното противоречие между закона, в който се забранява употребата на мобилни устройства (което включва по дефиниция лаптопи, таблети и смарт-часовници) и стратегията за въвеждане на технологии в училищата до 2020г., в която пък се заявяват намерения да се използват мобилни устройства. В допълнение към това, за да са спокойни директори и учители, често се налага писмено потвърждение от РИО за използването на някой онлайн ресурс или алтернативна методика. И не на последно място, учителите се притесняват за изпитните резултати, когато и НВО, и матурата нито могат да се проведат електронно, нито предполагат дигитални умения или работа с източници и инструменти, различни от учебници и помагала.

Технологиите за образование обаче са факт. И ние сме изправени пред избора да се преструваме ли пред учениците, че светът навън коренно се различава от училищния или да излезем от зоната си на комфорт и да приемем технологичните тенденции с всичките им недостатъци и предимства. Има две основни цели за технологиите в образованието. Първата е осигуряване на масов достъп до образователни ресурси като безплатните уроци на Khan Academy или университетските курсове на Coursera. Масовото разпространение на безплатни интернет ресурси е изключително евтин начин да се подобрят средните успехи на всички ученици, независимо дали живеят в малко отдалечено място с недостиг на учители. Втората цел на образователните технологии е да направят добре работещите практики в едно училище още по-ефективни. Повече за това можете да прочетете в статията за Технологии за българското училище.

Дигиталната икономика

През 2013 във Великобритания 72% от работодателите заявяват, че няма да интервюират човек без дигитални умения. Очевидно: дигиталната грамотност е отличителен знак на конкурентоспособността. Ако в днешно време искаме да повишим стандарта на живот на хора с нисък икономически статус, това няма как да се случи без развиването на дигитална грамотност. Придобиването на дигитални умения е условие за добра трудова мобилност и овластяване на цели групи да допринасят към общия икономически растеж.  Дори бих отишъл малко по-далеч и бих загатнал, че липсата на възможности за овладяване на дигитални умения може да се разглежда като форма на социална несправедливост в дигитално развиващите се общества.

Представете си един провинциален български град, в който няма пазар за ръчно изработени стоки или някаква домашна продукция. Да речем, че група жени шият кукли и сувенири, които продават по време на празници. В малкия град тази стока може да се продава на местна цена, но онлайн същите кукли могат да струват до 5 пъти по-скъпо. В този ред на мисли умения за работа с онлайн пазари и разплащане може да помогне на цели домакинства да си стъпят на краката и да развият доходен онлайн бизнес.

За щастие съществуват инициативи, които обучават възрастни и хора от маргинализирани групи на работа с компютър, но въпросът тук е дали местната власт не трябва също да припознае проблема и да вземе мерки. Липсата на дигитална грамотност задълбочава социалната изолация на вече маргинализираните социални групи. Често на тези хора са им достатъчни дори единствено умения за комуникация по интернет, за да се свържат отново с близките си, тъй като онлайн комуникацията се превръща в изключително важна част от съвременния семеен живот.

На този етап в България не се показва внимание към темата, но все по-често големи и разрастващи се европейски градове разписват и изпълняват стратегии за дигитално включване. Включването на дигитално неграмотните в дигиталната икономика и дигиталното гражданство се отразява на Брутния Вътрешен Продукт. За съжаление нямаме проучвания, които да изчислят потенциалния принос, но за Лондон например планът е дигиталното включване да генерира до 63 милиарда паунда БВП.

От икономическа гледна точка, хората, които не са потребители на дигитални услуги и продукти, може дори да забавят развитието на цели сектори свързани с дигиталната икономика или да възпрепятстват обществени тенденции. В скандинавските държави например голяма част от здравеопазването е с фокус върху превенцията на заболявания и грижата за здравето. Добрата дигитална култура спомага кампании за превенция на здравни проблеми да достигне евтино и ефективно до най-нуждаещите се групи.

Дигиталното управление

Демокрацията се основава върху качествено общуване, за да може проблемите на съвременното хетерогенно общество да се представят достатъчно обективно за вземане на смислени политически решения. Когато информационната и медийна култура се променят, това се отразява неизбежно и на политиката. Затова дигиталната грамотност е проблем на гражданството и дори политическата легитимност.

Правото на интернет е пряко свързано със свободата на словото и правото на изразяване, със свободата на развитие и свободно събиране и сдружаване, защото тези права вече имат свое изражение в много интернет дейности. Ниската информационна култура е предпоставка за хибридната война, която наблюдаваме предимно в българските онлайн медии. В този ред на мисли дигиталната грамотност може да се разглежда и като проблем на национална сигурност.

За да се компенсират ефектите от дигиталната пропаст, не са нужни къртовски усилия. Елементарни политики като осигуряване на публичен интернет или създаването на локален достъп до компютри и интернет през читалища и библиотеки са напълно реалистични мерки за малки населени места в България, които имат потенциала да ревитализират изключени или изолирани общности и семейства. Достатъчно е да погледнем към Бургас за добрите практики, а след последната конференция за социалното включване на младите в Хасково съществува добра възможност хасковска община да приеме и приложи стратегия за дигитално включване, каквито имат много европейски градове.

Как би могло да изглежда това ще онагледя с примера на малък провинциален град в Латвия. Вентспилс има около 40 000 жители и основните икономически отрасли са туризмът и риболовът. Кметът на Вентспилс обаче е амбициозен – той е постигнал успех не само във въвеждането на електронно управление, но и в развиването на дигитални умения и предоставянето на свободен достъп до устройства с интернет за общността. С помощта на Microsoft той въвежда електронни профили за всеки един гражданин, през които профили са достъпни важна за общността информация и всички публични услуги. Училищна политика е учителите да се възползват от дигитални инструменти, а наличието на единен потребителски профил за всички публични услуги прави много по-лесно въвеждането на дигитални практики в училище и онлайн връзката с родители.

В допълнение към това в града има технологичен център с безплатно достъпни компютри и интернет, като всеки гражданин може да посещава и обучения за дигитални умения като работа със социални мрежи, правене и поддръжка на уебстраници, онлайн търговия и маркетинг, работа с MS Office и програмиране или да намери безплатни ресурси за самообучение на сайта на общината. Това помага на местни дребни производители и предприемачи да предлагат продукти и услуги на глобалния пазар и да повишават стандарта си на живот в един иначе малък град.

Дигиталната свързаност между поколенията е непренебрежима основа, върху която да се работи за социално включване. Едно общество с висока дигитална култура е предпоставка за заетост, инвестиции и нарастващ стандарт на живот. Местни политики насочени към дигиталните умения са инвестиция не в компютрите, а в развитието на социалната свързаност и човешкия капитал на едно населено място.

И докато все по-често заявяваме амбицията България да се превърне в Силициевата долина на Европа, забравяме, че сред нас живеят и хора, които или не използват интернет или го използват единствено за развлечение и комуникация и по този начин се лишават от образователните, гражданските, икономическите и културните преимущества, които интернет може да предостави. Трябва да разберем, че дигиталното разделение е сериозен обществен проблем, който лесно остава незабелязан, защото не се разпознава от местната власт, не подлежи на сериозни проучвания и защото скоростта на интернет или броят програмисти не е показател за дигиталните умения на едно общество. Но споделянето на тази статия в социалните мрежи би била една малка дигитална стъпка, с която можем да започнем широката обществена дискусия.

Статията написа за teacher.bg Иван Господинов, председател на сдружение “Образование без раници”.